Рукна лятото в последния си дъжд
и окъпа прашната смокиня,
осъзнало сякаш изведнъж,
че се свърши, цялото отмина.
И дори така да постои,
вече е почти като на гости,
всяка сутрин то благодари,
че е тук и че го има още.
И си спомня дългите си дни,
дългите му дни пък си го спомнят,
чувства се тъй, както и преди,
но листата бавно се отронват.
Всеки плод започва да тежи,
сладостта му на живот се радва,
рукнало прощално да вали,
лятото смокиня си открадва.
Автор: Мариела Русева
