Добри варненски истории от Мариан Желев
Какво ще направите, ако видите добре облечено хлапе да бере цветенца от алеите на Морската градина във Варна? Предлагам три възможности: 1. Правите забележка на хлапето и го изнудвате да ви обещае, че повече няма да прави така; 2. Оставате непукист и си пиете кафето; 3. Търсите с поглед родител, пред когото да прокарате нажежената си представа за обществен ред и морал. Все пак, имайте в предвид, че ако изберете № 3, ще се изправите пред майка, която насърчава детето си да къса още цветенца от лехичката в Морската. Защо ли? – защото в хулиганското й букетче, съставено от оранжеви, лилави и червени цветчета, липсва синичко.
Наблюдавам сцената и се ядосвам. Малко повече от това, че машините за кафе винаги пускат повече или по-малко захар, отколкото ми се иска. Не ми беше до четене на морал, нито пък се съгласявах с възможността да подмина хулиганската проява на хлапето. Но като видях, че и майката спонсорира подобно възпитание, си казах: Ха да видим сега колко са неведоми пътищата на мисълта. И избягах от ситуацията с една друга възможност. Ако искате я пишете под №4.
Става дума за една градинка, която се намира в кв. Чайка, в близост до санаториална ясла и под Спортното училище. Докато водех дъщеря си на народни танци в съседното читалище, беше ми станало навик да наблюдавам градинката, а много често и жената, която се грижеше за нея. Да, мина време от тогава, но и досега си спомням старанието, с което тя се грижеше за странната аранжировка, цветята и камъните, които подреждаше. Използвам думата странна, понеже градинката далеч не изглеждаше като тематичните, геометрично разположени лехи с теменужки, покрай които минават майка със синове и дъщери, преди изобщо да се появи съвестта им. Събирани с труд малки камъчета, тухлички, плочки от някоя разбита баня, изсъхнали клонки – с тези материали бяха очертани лехите, малка алейка и заградени няколко от по-интересните цветя. Дали познавям растенията в градината – не, не мога да се похваля с подобни знания. Искрен съм. За сметка на това мога да кажа, че тази жена влагаше цялото си старание в градинката. И можех да се хвана на бас, че никой от блока не й плащаше. А защо го правеше това добро дело? Няма да търся отговор; все едно да ходя да питам цветята – не само в нейната градина – защо растат, цъфтят и ухаят така прекрасно?
Сега ще кажете, че има стотици подобни градинки из кварталите на Варна. Излязъл някой от блока, решил да бучне я чемширче, я копърче, а тук-таме и някоя китка. За да превърне панелната обител в илюзия за мечтаната къща с двор, цветна градина, овошки и рекичка, до която рано сутрин жадни кошутки се спират, за да направят денят на стопанина максимално природосъобразен. Да, така е, не отричам – подобни квартални градинки колкото искаш. Но за да бъда максимално убедителен ще кажа, че тази в квартал Чайка единствена приличаше на направена от скучаещ космонавт, който е изпуснал кораба си на отдалечена планета и в свободното си време, до следвещата космическа маршрутка, е решил да се отдаде на труд и творчество. Сравнението не е случайно – в градинката на жената имаше нещо извънземно, космическо и в същото време – сигурно няма да се съгласите с последователността на думите ми, но там видях нещо човешко. Просто човешко, кацнало сякаш от луната, за да ни напомни, че нещо в нащия свят не е както трябва.
Днес градинката е вече изоставена (преди да седна да пиша тази история, отидох и лично проверих), но това не означава, че не я е имало в миналото. За доказателство ползвайте street view. Или ми се доверете.
Докато се питате дали и вие сте виждали тази жена, съгласете се да ви заведа на Станчовата алея (за неварненци – това е алея, която върви успоредно на брега на морето, където люде, открили йогата на стари години, си наместват чакрите и вдишват йонни изпарения в чест на доброто здраве). В ранните часове – около шест, плюс-минус половин час – жена на възраст тича за здраве. На пръв поглед. Прави го бавно, с малка раничка на гърба. Тя поздравява чакрите на абсолютно всички стари хора сутринта; както и има запазено по едно любезно “Добро утро!” за стачкуващите срещу мързела, махмурлука и лентяйството млади хора, дето тичат за здраве и по тъмно са си измили зъбите. Та наближавайки сградата на метеорологичната станция, жената бива наобиколена от половин дузина котки с вирнати опашки. Другата половина от дузината пристига с оглушително мяукане и врякане. Жълти, шарени, черни, рижави – котките не изглежда да са кой знае колко гладни. Косъмът им е загладен, мустакът – вирнат, походката – бетер преяла домашна маца. Обаче животинките знаят, че по това време на денонощието идва една жена, която носи храна за една дузина котки. Вади я от раницата. И се започва едно търкане в краката й, още по-навирени куйруци, мъркане до напукване на асфалта и прескачане една върху друга, за усетят ласката на тази добра женица. Храната – майната й, после ще я поглеждат; за котките бе важно да видят и усетят ласката на тая женица. Тя изсипсва котешката храна на тревата и се заема едно по едно да им изглади гръбчетата и на всяко да каже по блага дума. Прави го с такава любов, че, сигурен съм – те разбират думите й. И аз разбирам какво прави. Дето се вика – не трябва йога, за да ти се наместят чакрите в акъла.
Хайде, стана време да ви водя и на пазар. На Колхозния пазар във Варна. Това е третата и последна история от сглобката, следвайки тънката продълговата мисъл, че на финала пак ще трябва да се върна при детето хулиган и майката с начално общовъзпитателно образование. Та така, на Колхозния пазар има много добри хорица, които продават продукция от личните си градини. Сиреч – здравословни, био. Засега ги оставяме на мира и насочваме вниманието си към една голяма верига магазини (БИЛА), намираща се в непосредствена близост до пазара. Ще кажете: добре де, настройваш ни за натурална продукци и изведнъж ни натикваш в хипермаркет. Не бързайте със заключенията. Ако обърнахте внимание: написах само “насочваме вниманието си към…” а не че непременно ще ви вкарвам вътре. Имаме малко работа отвън. Забелязвате ли, че има вход за подземен паркинг? Той е за клиентите на хипермагазина. Така, до подстъпите за това съоръжение има бутка. Пред бутката – бариера. В бутката стои човек, който вдига бариерата и дава билетчета. Като ме видя, взе да вика: “Мариане, Мариане!”… стреснато го погледнах, но бързо ремонтирах физиономията си. Това беше Гришата – стар комшия от квартирата, дето заемах в младежките си години. И, ей го – вдига бариерата, къса билети – работи. Докато се начудя какво първо да му кажа, той ме връхлита с човещинката си: “…Мариане, ей, така се радвам да те видя. Виж, ако имаш нужда от място за паркиране, ела, обади се – ще ти намеря. Тука е трудно с колите, но ще те наместя някак, да знаеш…”
Какво да кажа? Място за паркиране. Тъй де, може и с него, може и без. Ама не и без Гришата. Кара ми се кола, искам да отида при него и да го помоля да паркирам. Просто защото видях в очите на този човек, че ще му доставя удоволствие, ако се възползвам от услужливостта му. Той имаше повече нужда от това. Помня историята му, докато заемах квартирата и той ми бе съсед. Живееше с една жена и доведения й син. Продаваше плодове, зеленчуци и мед. Все така добродушен и усмихнат. Обаче стана така, че жената пострада – операция, тъжен период и… след кончината й Гришата трябваше да се изнесе от апартамента, тъй като той бе на името на доведеният му син. Видях го за последно, докато си качваше багажа в колата. Все дно светът се бе стоварил на главата му, а той – пак усмихнат. Костваше му усилие, разбира се, и навярно се питаше: Де ли е сега доброто на този свят? Обикновено искрените хора в такива моменти спират да си задават подобни въпроси. Не че престават да дирят доброто. Просто започват да го създават.
Гришата – добър, готов да услужи. Сякаш тъгата, горчилката и тъмното на живота са го направили още по-настойчив да търси и да дава. Билетчета за това не къса. Просто вдига барирета и те кани да паркираш. Не защото очаква да получи нещо насреща. Просто човещинка.
Неведоми са пътищата на мисълта. Но колкото и да обикаля тя през уж неограничените възможности на мозък, душа, съзнание, все се навърта покрай най-красивото място в човека. Там, където подобно на изрядни градинари, ние редим в лехички най-хубавите си спомени. Викайте им теменужки, лалета, рози – те все ухаят. И колкото повече ги навестяваме, толкова ще сме удовлетворени от аромата, който те оставят в нас – нито прекалено подсладен, нито горчив (за разлика от кафето от машина, където уж определяш дозата с копче и пак не можеш да докараш нужната констистенция).
Сега разбирате ли защо ми идваше да нахокам хлапето и майка му. Да ги накарам да прекопаят лехите, да засеят нови теменужки и да бдят над тях ден и нощ. Също като хора, на които им е време да разберат кое е добро и къде е най-приятно мисълта ни да блуждае. Че иначе, като се огледаме, само злини, трагедии, потоп около нас. А някой просто минава, бере цветята и си тръгва, оставяйки ни да вехнем под тъмнината на други едни спомени, не толова добри.
Не искате ли да си пожелаем на всеки ъгъл, кръстовище, квартално магазинче – по една градинка с цветя? Ей така, даже и наужким?
Източник: Варнаутре
