Опаковам луната в мисли, които
ми заместват отминали чувства,
и така на небето облаци свити
потреперват и някак е пусто.
И угасям звездите, дето чертаят
на мечта отпреди силуета,
а светът заприличва на тъмната стая
със провесени плътни пердета.
После здраво опъвам на бриза юздите,
стене той и побиват ме тръпки,
а по плажа остават самотни и впити
да се лутат изгубени стъпки.
Аз по тях се завръщам към стара надежда,
тя изчезва, преди да я зърна,
и във мрак без луна постепенно проглеждам,
няма как пак назад да се върна.
Автор: Мариела Русева ®
Фотография: Мариела Русева
