Критика на нихилизма

Автор: Калоян Смилков

Нихилизмът е политическата кота 0. Той е обаче и едно ядро, сърцевина на всички анархистични представи. Социалните и комунални основи на анархизма го илюстрират. Въпреки тях, нихилизмът остава самостоятелен феномен на политическите разбирания. Дълго време сме смятали, че нашият обществен живот е бил дирижиран съобразно лидерско-партийните амбиции на известни властелини стоящи отвън. Това убеждение все още не е напуснало представите ни, независимо дали се отнася до конкретен политически деец или до определена ангажираност в управлението и администрирането на нашата държава и институции. Далеч по-малко нашето внимание е било насочено в смисъла на ирационалната реч открила пространства в които да се нанесат контурите имплицирали и отъждествили социалният опит в нашата политическа практика, като неин негативен смисъл. Не е случайно известното отношение на негативизъм към интелектуалността, доколкото тя се е появявала и изчезвала в нашата нова политическа хронология, самоиронично е била деструктирана в болезнения ни социален опит, прекосил не само самочувствието ни като подтиснати и онеправдани, но и като на общество и държава опряла се само на издръжливостта и жилавостта в желанието си да преоткрием изконна българска национална ценност.

Петър Мутафчиев убедително твърди за културната история на Византия, че: “-за нас би било невъзможно да разберем собственото си историческо минало нито в държавно, нито в общокултурно отношение, без да познаваме историята и културата на нашия могъщ съсед.”. Неговата теза е: “Византия, това не бе нищо друго освен старата Източноримска империя, която бе се запазила в бурите на великото преселение на народите и заживя при една съвсем нова историческа обстановка.”

Българската средновековна история не може да бъде отделена от Константинополкият ойкомен. Въпреки тежките вътрешни противоречия между ортодоксията и еретизма, Втората българска държава е изградена изцяло в духа на византийските политически и духовни принципи. Тези две тенденции ще бележат завинаги универсалното и партикуларното в българската култура. Независимо от множеството войни с Константинопол, политическата култура на средновековните българи може да бъде разбрана само в контекста на византинизма. Българите имат собствено културна идентичност изградена още в X в.-нихилизма. Те са тези които създават ценностите на богомилството и отшелничеството; поп Богомил и Св. Иван Рилски. Там са истинските корени на българската идентичност, които са били изключително ползотворни в миналото. Друг модел на живот едва ли гарантирал оцеляване. Освен това е позволил вграждането в империите, към които са принадлежали и другите държави-нации. Богомилството е делегетимация на политическия авторитет (auctoritas). В неговата идеологическа универсалия от ценности има също йерархия и стратификация на вярващи и съвършени. Това разграничение е върху равнището на отрицанието. Богомилите отричат настоящето, като го заменят с утопичното. Нищо, което сега е господстващо е плод на “злото”. То е само илюзия, а “доброто” е някъде другаде. Една ленност в усещанията за настоящето касаеща духовността, а не материалността. Нихилизмът е една шлифована религия на отрицанието. Отрицание на всичко външно (друго и чуждо). Негова метаморфоза е народнизма в следосвобождението. Той уподобителна легитимация за властване, нагаждана и възпроизвеждана като политически опит в либералния период. Примерите в управлението са много, изключенията са твърде малко. Чрез народнизмът се очертава профила на политическия посредник. Обезстойностяването на индивидуаната ценностност в обща наслада от нищото се изразява в религията на ненавистта към Другия и Чуждия, като неродни и ненародни. Властта-знание през Модерната епоха пристига в култура, която е най-свободна за производство на общностен нихилизъм и апатия.

След XV век българското общество и култура се самозатваря и адаптира под османско господство. Това остава така до Възраждането. Не е странно, а показателно, че в идеите на лидерите в освободителните движения от XIX век, като Раковски, Левски и Ботев, лесно могат да се различат интегриращите ценности на републиканизма и федерализма завещани от миналото, който е различен от късно-западния национален либерализъм изявен през Просвещението. Константинополската държавност е постигнала универсалисткото всеобщо право на избор за всеки православен очакващ да бъде избран. Още от основаването си „Византия“ запазва римското право, а властта на императора е форма на управление лишена от наследяване. Но политическата история и произтичащите от нея йерархия и стратификация на Запада в Европа остават различни.

Една от наложените политически системи в XX век е тази на гражданското общество и неговата икономическа структура от XVII до XIX век. След Френската революция, то е прието за универсална цивилизационна структура. Според френската авторка Доминик Шнапер, то се основава само на национални ценности, следователно партикуларни, върху които се изграждат държавите-нации от XVIII век. Гражданското общество и култура, които се раждат в Модерната епоха на Западна Европа постепенно се превръщат в стандарт за обществата на европейските нации чрез Вестфалската система.

За тях се правят исторически аналогии с древния елински полис и имперския Рим. Те са несъстоятелни, въпреки че понятията като гражданско общество (civitas societas), граждански закони (jus civile) и римски гражданин (civus romanus) употребявани от Цицерон (Cicero). Те стават ключови в политическите теории на Хобс и Русо. За сметка на това, автори като Макиавели и Монтескьо откриват съществени разлики между политическата култура на Западна Европа и Рим в своите римски изследвания.

Между римското понятие за гражданско общество и римската цивилизация има пълен синхрон. В Рим за неграждански са смятани всички чужди култури. Те били определяни като варварски. Но не и техните представители когато спазват римските закони. Константинополската Римска империя приема късно римската дефиниция за гражданството, като по този начин създава различна политическа традиция.

Ако искате да се запознаете с пълната версия на текста, ще можете да я откриете в хартиената версия на сборника „Времето, в което живеем“. За да получите повече информация, абонирайте се абонирате за информационния ни бюлетин или следете нашите социални профили!