Автор: Явор Янков
Държавата на Платон, Троя на Омир и Крит на Тезей, са текстове напътстващи разбиранията ни за античния свят. Управниците философи в Държавата, боговете и херои в Троя (Илиада и Одисея), метафизичният Тезей, са също и модели за подражание. Тези наративи разкриват душата на античните хора и изборите, който те правят, но на земята ги наследява модерният homo sapiens с неговото бедно въображение и потребителски материални мечти.
Ако премахнем имената на боговете и тези на събеседниците в диалозите на Платон (Πλάτων), то третото най-употребявано име, към което авторът се обръща, е Омир (Ὅμηρος). Определено повече като забележки, отколкото като похвала към него и към почитателите му, поради подражателното му изкуство, показващо призрачните образи на добродетелта и на всичко друго от този вид.
За Емил Бенвенист: Думата „литература“ е без произход. Първите драски представят образите на богове и герои, където хората са само наблюдатели в словесната игра, понякога рецитирана, понякога четена.
Възхваляването на Ахил е приело не само литературни върхове, то е въвело и модел на подражание при управление и воденето на войни. Tomba dei tori (Гробницата с биковете) в Тарквиния, днешна Италия, ни потапя през вековете в сцена, която Ахил напада Троил, смятана за етруско изкуство в периодизацията, предхождащо римското. Етруските художници, също като елинските, са били грамотни живописци. С това си умение успяват да представят невидимите за наблюдателя неща в graphia.
Паскал Киняр приема, че: „Три етапа очертават видимото към невидимото. Най-напред живописта представя онова, което вижда. След това живописта представя красотата. Накрая живописта представя to tes psyches ethos (ethos-а на psyche, моралното изражение на душата, психично разположено в съдбовния миг)“.
В „Речник на индо-европейските понятия и общество“ Книга IV глава 5 (337-347) Емил Бенвенист разбулва значението на думите Honor и Honors. В началото той приема géras (чест) от гръцки през gérōn „старец“, почитта, давана на царя. Опирайки се на Омировия епос, Емил Бенвенист счита: „géras е ключовата дума в цялата първа книга“ и като такава отнемането и е позор: „своето всеки запазва, а моят дар взе Агамемнон.“ Като в последствие отхвърля връзката между géras и gérōn:“ Превзет от етимологична връзка, която го е фалшифицирала, терминът géras е възстановен до истинското си значение и древност. Той определя един от кралските прерогативи, предпоставка, дължаща се на basileus и конститутивна на неговото достойнство. Ахил вече не е на себе си – той губи ранга си – ако му отнемат géras.“ Създава се връзка между време и чест, с които прехвърля събитийността на времето към божествен произход. Това от своя страна води до приемственост и унаследени форми на отмъстител – този, който бди над времето и донася помощ.
В своята цялост речникът на Емил Бенвенист представлява подтик към един нов превод на Омировите описи с много пояснения под линия. Книга IV глава 9 (377-382) е поставен въпросът относно произхода на термина „Кралят и неговият народ“. За народ, извлечен отново от Омировите текстове, са посочени dêmos (δῆμος) и laós (λαός), които се различават по смисъл и произход: „Dêmos обозначава както подялба на земята, така и хората, които я обитават; това е термин от дорийски произход. Laós е общност от хора, войнска група, която се определя от връзката си с вожда, „овчаря“ (poimén) или „лидера“ (órkhamos) на laoi.” Meтафоричeн e изразът за цар като „пастир на народа“: poimèn laôn. А под „хора“, трябва да се разбира различно от етнос определение. Двете думи се противопоставят по произход – дорийски срещу ахейски. Въпреки че съществуват бракове, обмяна на търговия, еднакви отношения на гостоприемство между двата периода, Омир приема две различни понятия за „хора“: „Именно в светлината на това цялостно проучване, което е както етническо, така и социално, трябва да преценим заглавието poimèn laôn. Тя датира от епохата, когато в социална структура, основана на животновъдството, професията на войната е била в ръцете на „банди“, подчинени на вожд.
… Но „царствеността“ въвежда концепция за властта, която е различна: властта на царя е тази на водача, на „пастира“ и я намираме в иранския, в хетския, както и в омировия гръцки.“
За Платонoвата Държава (Der Staat) те са: „Защото вие сте – така и ние като разказвачи ще им кажем – всички вие, граждани на нашия град, братя помежду си, но богът, който ви е образувал, е смесил злато с онези между вас, които са призвани да управляват при раждането, затова те са най-достойни; но сребро за помощниците и желязо и руда за земеделците и другите работници на ръчния труд.”
Според вида удоволствие при Платон в Държавата се разграничават три вида хора: търсачът на истина, търсачът на печалба (користолюбивия) и влюбеният в справедливостта. Различните погледи върху тричленна концепция за държава, не само допринасят за очертаване и по-добро разбиране върху Платоновата концепция за държава, а и изважда на преден план откритата конфронтация на знание(logos) и мнение(doxa).
Дебатирайки с Глаукон, за идеите в управлението на Държавата, Сократ счита, че управляващите трябва да са обичащи мъдростта: „Тези, които искат да видят истината.“ Други прослойки са войните (войните и производителите на блага в конкретния смисъл занимаващите се със земеделие и скотовъдство/homo ager), които не се занимават с политика (πολιτικός). В управлението на Държавата Платон въвежда термини „философи“ (φιλόσοφοι) и „стражи“ (φύλακος), като трета прослойка – народът, е почти напълно обезличен в едноименното му произведение.
Теорията за Платоновата Държава и нейният образец „вероятно се намира на небето“, но дори и там тя изключва в предписанията си погледа надолу на homo ager, не прескачащ границата на високото, не успяващ да вкуси някога от истинското удоволствие, а предпочитащ любовта на сенките и призраците.
Според Апулей в „Демонът на Сократ“: „Платон класифицира висшите същества, разпределени в цялата природа, в три категории и поставя боговете на самия връх. Горното, средното и долното се отнасят до пространствено разпределение, но и до естествена йерархия, която сама по себе си е установена по няколко критерия. Платон обаче намира за по-ясно да започне от разпределението им в пространството. Така, имайки предвид тяхното величие, той дал обет на небето на безсмъртните богове;“Така зададена, класификацията според Апулей изключва напълно земното, човешкото в управлението, а дава приоритет само и единствено на иманентното трансцедентно. Управлението, което е добро за човека, а не за тълпата от невежи хора, чужди на мъдростта и знанието, безчувствени към свещеното, неподготвени за разума, лишени от религиозно чувство и неспособни за истина с ниска почит към самите себе си и това включва целия homo sapiens като вид. Това не е просто избраният, той трябва да се откаже от собственост и от семейство, един вид анахорети.
Тезей е този, който притежава нишката на Ариадна, тя е по-скоро негова, отколкото нейна. Въпреки че „Тезей“ на Андре Жид е физически здрав, той мечтае за божественото измерение: „Колкото до мълнията на Зевс, уверявам ви, ще дойде ден, когато човекът ще успее да я грабне и нея, също както Прометей направи си огъня.“ С предстоящата му среща с Минотавъра и последвалия му край, героят е този, който къса с животинското в себе си. Чрез себе си, той открива себе си. Дори в метафизичното лутане (забравата да смени платната от черни с бели), той е победител и нишката се явява неговата връзка с миналото му.
Демонстрирайки сила, която да бъде за пример и следвана, Тезей бяга знаейки: „ …, че в подземното царство няма друго наказание, освен постоянно да започваш отначало делото, което не си завършил приживе.“ Станал господар на собствената си съдба, със своята решимост, той не позволява и на Ариадна да завърже нишката за собствената си ръка. Така Тезей скъсва освен със животинското в себе си, и с брачния възел и се освобождава напълно – един истински пример за подражание, в който е оставил човешкото си желание неудовлетворено. Един истински Дедал, който дръзва да издигне човека над останките от боговете. Един провален Едип в Колон, но един успял Тезей: „ Вярвам, че величието на един герой се появява именно в страданието и че той няма по-върховна ценност от това да се превърне в жертва на страданието, като по този начин си спечели небесното признание и обезоръжи отмъстителните богове.“
Приехме, че Държавата на Платон, Троя на Омир и Крит на Тезей, не са от този свят, налудничаво остава археологията да ги търси в човешкия такъв. Техните управници – философите в Държавата и боговете и херои в Троя (Илиада и Одисея), метафизичният Тезей, и също по институции са модели на подражание. Посочените по-горе наративи разкриват душите на хората и избора, който правят. Тук на земята остава само homo sapiens с неговото бедно материално въображение и потребителски мечти.
Ако искате да се запознаете с пълната версия на текста, ще можете да я откриете в хартиената версия на сборника „Времето, в което живеем“. За да получите повече информация, абонирайте се абонирате за информационния ни бюлетин или следете нашите социални профили!
Този текст е част от проект „Дискусия за времената, в което живеем“, който се осъществява с финансовата подкрепа на Фонд Култура към Община Варна.
