ХРИСТИЯНСКАТА КУЛТУРА

Автор: Отец Дончо Александров

Европейската история през последните хилядолетия показва, че нашият континент е свързан силно с християнската вяра. Нещо повече – независимо от съвременните оценки и отношението, нашата цивилизация и култура са изградени върху фундаментите на християнството. Следователно, за да придобием по-добра представа за нас самите, следва да разглеждаме в по-голяма дълбочина въпросите свързани с християнството. Не случайно някои влиятелни личности днес говорят за християнските ценности. Така се роди и термина и “културни християни”, което на практика означава хора, които констатират ползите от християнските ценности и ги оценяват като полезни. Дори изразяват подкрепа към християнството. Това обаче не бива да ни заблуждава – тук не става въпрос за вярващи. Християнството следва да бъде разглеждано през вярата, за да бъде разбрано.

Днес властва една атеистична мода в нашата цивилизация. В съвремието тази мода се е трансформирала до такава степен, че отхвърлянето на християнството печели уважение в определени среди и се е превърнало в символ на висок интелект и модерност. Нашата епоха обикновено се нарича постмодерна, а някои я виждат като постхристиянска или още – епоха на “мъртвия Бог”.

Съществува обаче и друга перспектива — човешката история е белязана от промени, никога линията не следва една и съща тенденция вечно. Глобализацията и нейните инструменти може и да популяризират определени виждания и мнения успешно, но това далеч не означава, че те могат да “победят” християнството. Дори напротив — алармизмът, който в последно време често се превръща в начин на изразяване, а чертането на апокалиптични сценарии е “новото нормално”, са до голяма степен излишни. Да се приема пораженчески начин на мислене и да се допуска, че днешните процеси могат да доведат до “унищожение” на практика означава да се поставят човешките сили над тези на Бог.

Ние не трябва да бъдем слепи за проблемите, но не бива и да изпадаме в безверие. В епоха на безпрецедентна глобализация и културен плурализъм, въпросът за идентичността и ценностите става все по-актуален. Докато светът се стреми към единство в многообразието, православната култура предлага от своя страна вечна и устойчива основа за човешкия живот.

Според известния гръцки философ Христос Янарас “днес човечеството се превръща в “глобално село”, тъй като една определена йерархизация на човешките потребности и присъщото и осмисляне на съществуването, на света и историята (с произход Западна Европа и Северна Америка) привличат хората от всякаква географска дължина и ширина.

Тази култура, за която говори Христос Янарас, има и много отрицатели, но дори и сред тях почти никой не може да отрече постиженията в медицината, комуникаците, транспорта и да се върне към ограничените форми на живот през миналите векове.

“Когато говорим за култура, нямаме предвид просто локални нрави и обичаи. Те може да изразяват културни разлики, но може и да представляват само стандартизирани останки на културно своеобразие, принадлежащо на миналото и съхранено във формата на живописен фолклор. Може би някога местните носии, танци, специфична народна музика, архитектура и живопис, в едно с присъщите на всекидневието навици, да са въплъщавали действителни културни различия. Често обаче те оцеляват въпреки коренната промяна на културната “парадигма”, само като образци от миналото, за да съхранят историческата памет на всеки народ. ”

Не би било пресилено ако кажем, че културата на практика е начин на живот – такъв, какъвто го определят потребностите на хората – затова тя предхожда паметниците на изкуството и етнографските си паметници.

Универсалността на Христовото учение надхвърля дори сферата на човешкото, включвайки цялото творение, от което човешкият род е органична част. “Идеите на християнството се появиха в специфично място и време, но от самото начало имаха глобален и есхатологичен характер, който е съхраняван непоколебимо. В своите послания апостол Павел особено подчертава всемирността във връзка с тайната на Църквата. Неговата всеобхватна визия достига апогея си, когато ап. Павел се позовава на “тайната” на Божията воля” в нареждане изпълнението на времената. . . . да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Еф.1:9-10).”

Православната култура сама по себе си не е просто съвкупност от обичаи и традиции. Тя е жива и динамична система от ценности, които формират мирогледа и поведението на вярващите. В сърцевината си, тя е израз на една дълбока вяра в Бога и в Неговата любов към човека. Тази вяра се проявява във всички аспекти на живота – в семейството, в обществото, в изкуството, в науката.

Любовта, състраданието, прошката, смирението, правдата – тези ценности са неразделна част от православната нравственост. Те формират характера на вярващия и го правят способен да преодолява трудностите и да изгражда смислени взаимоотношения.

Когато Църквата се среща с нова култура, тя действа в следните направления: първо – възприема елементите, които са в хармония с нейната проповед; второ – критично отхвърля онова, което е несъвместимо с Евангелието; трето – влива нова кръв и нов дух в положителното.

Днес понятието “култура” за мнозина обединява едва ли не всички творчески – според тях — изяви. Без да се прилагат художествени и нравствени критерии. Зад този етикет нерядко се крие каква ли не пошлост, представена дори в изложбени зали, на театрални сцени, в литературата, на кино и телевизиония екран. Много често тези “творчески” продукти са изграден на основата на насилие и порнография, обвити в “художествена” опаковка.

И така, какво носи православната култура на човека и каква е нейната цел? Ето становището на Преподобни Иустин Попочич : “Да внесе и да осъществи колкото се може повече Божественото в човека и в заобикалящия го свят; да въплъти Бога в човека и в света, затова православната култура е непрестанно служение на Христа Бога, непрестанно Богослужение; човекът служи на Бога чрез себе си и чрез цялото творение около себе си; той систематично и планомерно внася Божието във всеки свой труд, в творчеството си; пробужда всичко Божествено в природата около себе си, та цялата природа под ръководството на човека да служи на Бога и по този начин цялото творение да участва във всеобщо Богослужение, тъй като природата служи на човека, който служи на Бога.”

Ако погледнем и историята на нашия народ, Златният век е факт благодарение именно на православната култура. Същото се отнася и за освободителните движения и техните борби за независима и свободна България. Ето защо всичко, което е сътворено с Божието благословение, по Божие вдъхновение и за Божия слава, независимо дали това е картина, филм, музика, сграда или литературно произведение, въздейства положително и носи радост, а всичко, което е направено чрез духа на развалата, носи падналост и скръб.

Православната църква е не просто институция, а жива общност от вярващи, обединени от обща вяра и стремеж към спасение. В рамките на тази общност се развиват чувството за принадлежност, солидарност и взаимна подкрепа.

Църквата може да устои на всички предизвикателства в съвременната модерност. Няма друга общност, която да е успяла да се съхрани и оцелее през всички турболентни времена на човешката история, независимо колко мрачни са изглеждали към определен момент. Това се случва, защото тя е Богочовешки организъм и за нея Христос говори, че „портите на ада няма да и надделеят“(Мат.16:18). Каквото и да е падението, колкото и да се усилва злото и подвластната му „култура“, Църквата винаги ще свети като фар и носи светлина за човеците.

Ако искате да се запознаете с пълната версия на текста, ще можете да я откриете в хартиената версия на сборника „Времето, в което живеем“. За да получите повече информация, абонирайте се абонирате за информационния ни бюлетин или следете нашите социални профили!