Автор: Бойчо Бойчев
Съществуването на днешния човек наподобява парадоксалното заглавие от романа на Милан Кундера „Непосилната лекота на битието“ и сякаш се е отдалечило от един друг роман от началото на ХХ век – „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст – според основната идея на който „човешкият живот е едно усилие във времето“. При все по-глобалното виртуализиране на съществуването, дали пък чувството за контрол и „владеене“ на битието не е error fundamentalis за съвременния човек и неговото съзнание? Защото, технологичните и дигитални доминации и зависимости в живота на човека, го изправят пред разнопосочни екзистенциални въпроси, каквито сякаш не е решавал в досегашната си история. Скоростта и ускоряването във всичко – от физическо до информационно, поражда безпокойството за никога и нищо не достигащо време. Информационните технологии се опитват да компенсират това безпокойство с идеята, че винаги и за всичко можем да получим информация и то – почти мигновено, без да губим време. Сугестирането с „научни“ статии за перманентно здраве, телесен комфорт и удължаване на живота, перспективите за трансхуманното избягване на смъртта, дават пък самочувствието за контрол над човешкото съществуване, дори когато то вече не може да се нарече човешко, а това значи – и съществуване.
В собствения смисъл на думата, категорията „битие“ може да бъде отнасяна само до това, което е вечно, а като вечно битие то е присъщо само на Бога. Божественото битие „обхваща и притежава цялата пълнота на безпределния живот“, то не е времево измеримо, то е вечно. Да бъде вечен, означава да не започва и да не престава да съществува и да има цялото Си битие в едно. Извън битието на Бога няма как да има друго битие, всяко друго е сътворено от Бога, а Бог твори света и нещата в него ex nihilo (от нищо), чрез Словото Си. Като вечно, Божието битие не е „разположено“ в някаква безкрайна последователност на времеви моменти, то не е подвластно на времето, поради което „…може по право да се смята за вечно и по необходимост има и себе си като настоящо и винаги е при себе си, и има като настояща, безкрайността на подвижното време“.
Доколкото всичко е сътворено от Бог, който е „вечно Съществуващият” (Изх. 3:14), нито на света, нито на човека може да бъде приписано присъщото на Божественото битие, неговата вечност. Доколкото пък и светът, и човекът са творения и са „разположени“ във времето, строго терминологично би следвало това да се означава като съществуване.
От своя страна, човешкото съществуване се отличава от съществуването на всичко останало, то има специфика, с която няма как да се характеризира никое друго съществуване. За разлика от всяко друго нещо човекът е личност, тъй като Бог го е сътворил по Свой образ и по Свое подобие (Бит. 1:26-27) и е вдъхнал в лицето му „…дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7), затова и само човекът е разумно, словесно същество и като такова – венец на творението. В тази своя специфика човекът има способността да установява своето съществуване, да го схваща като единно, да се саморазличава във времевите моменти на осъществяването му и да изразява това в общуването с другите хора. Това той може да прави „от свое име“, като вътрешно преживяване. То е вътрешно, не като физиологичен процес, а като субективност, т.е. в предела на мен самия, на моята личност; то е преживяване, не заради емоционалната си окраска, а заради своята екзистенциална непосредственост. Да „консолидира“ своето съществуване, човек може чрез мисълта, която установява съществуването, открива и разбира неговия смисъл. Да преживява и осмисля своето съществуване във времето, е присъщо само на човека.
Човешкото съществуване във времето е подобно, но и коренно различно от вечността на Божественото битие; в неговото преживяване обаче има дълбочина, невъзможна за никое друго съществуващо. В нея се установява – непосредствено и автентично, проблемността на самото съществуване и по този начин мисълта проблематизира съществуването. Проблемността е всеобща характеристика на човешката екзистенциалност и това е в основата на всеки конкретен, моментен, временен, преходен „проблем”.
Проблематизирането на съществуването е установяване на противоречие, ние няма как да го елиминираме онтологично, дори и да се залъгваме, че го правим. Във времевото екзистиране това противоречие има няколко аспекта. Ние не разполагаме с целия си живот накуп, той е „разположен“ (дори „разпръснат“) във времето, но във всяко жизнено себеустановяване ние сякаш сме целите в него. В личностното си „битие“ ние се схващаме континуално, като „същият този човек, който винаги сме“; но нали този, който съм, го „няма“ нито вчера, нито утре, няма го и „преди малко“ и „след малко“, просто защото не е „там“ – в тези времеви моменти? Когато човек осмисля подобни противоречия, като екзистенциално неудовлетворителни за него, той установява и проблемността на своето съществуване.
Ако искате да се запознаете с пълната версия на текста, ще можете да я откриете в хартиената версия на сборника „Времето, в което живеем“. За да получите повече информация, абонирайте се абонирате за информационния ни бюлетин или следете нашите социални профили!
Този текст е част от проект „Дискусия за времената, в което живеем“, който се осъществява с финансовата подкрепа на Фонд Култура към Община Варна.
