Автор: Калоян Смилков
Обществото (societas) е общност, съучастие, съдружие; socio е сродявам се, задружно, предприемам. Комуналност (communitas) е общност, общежитие, общост. Според Виктор Търнър, communitas е синоним на общностното и се появява само там, където няма societas. Представата за общост предпазва от страховете на безкрайността и хаоса, но също от тиранията на частния произвол. Този страх датира от човешкото окултуряване. Поради това общостта, а после публичността (publicus) е свещена, също и нейният избор от тотемизма до модерността.
Публичността (publicus) е културно качество, а общостта (communitas) е функция на природата. Когато говорим за политическото измерение на публичността, трябва да направим уговорка, че тя е цивилизационно качество на универсалността, а не унифицираща партикулация. Публичността (publicus) е резултат на договор (societas) между две или повече частности (partis). Тя е техен консенсус, който в легитимациите на модерността се среща като обществен договор. Останалите частности, стоящи извън консенсуса, са обявени за неравностойни по място в общия ред. Те са частности на другия (hospes). Социалната система на publicus с културен характер societas, трябва да се различава от communitas.
Антропологичните изследвания са установили паралелното им съществуване във всички общества. Като първо условие за публичното пространство се очертава различието му от частното такова. Частностите не могат да бъдат равни нито равнопоставени в публичността. Те са несъизмерими и тъкмо поради тази причина няма мярка за позитивна съпоставка между частностите. Между тях няма най-голяма и най-малка частност, а има частност и нечастност, има само негативно изключване от ценностния консенсус. Несоциализираната частност е в пространството на хаоса и безграничното. Тя се намира по-скоро в природата, отколкото в културата.
Публичността (publicus) рамкира измеренията на частностите (partis) чрез договорки (pactus). Тя се разстила пространствено върху обозначените частности и ги въвежда в порядък. По този начин се изгражда граничният и йерархичният ред на публичността, това, което Аристотел определя като държавническа власт, различна от деспотичната власт. Редът е застрашен ако частността стане владетел, без публични ограничения на законите. Имаме тиранията, описана от Платон или опита на тоталната доминация. По този начин се застрашава смисълът на публичността като пространство на societas. Политическият ред е функция на публичността и също нейна система.
Модерната публичност допуска и двата вида общост на communitas и на societas. В първия случай като сбор от доминиращи частности, легитимирани чрез т. н. обществено мнение, а във втория като обществен договор, свързан най вече с обществения интерес. На практика това е основен проблем на модерната легитимност. Проблем за липсата на централна гледна точка, от която порядъкът на властта би могъл да бъде конструиран. Частността касае обществото, затова е едновременно етичен и политически проблем, намиращ се в измерението на войната и властта между частностите. Проблемът за опозицията между общостта и частността е често неправилно поставен в политически смисъл. Има частности, които принадлежат на общостта, има общост, която се различава от частните ценности. Това е теоретична тема, едновременно и практически адресирана към юрисдикцията и юриспруденцията в определянето на сферите “общо” и “частно”.
Категорията общество е фундаментална както за социологията, така за всички социални науки и въобще за науките, изследващи човека. Социалността на свой ред е качество, което безспорно не е монопол на човека. Огромна част от животинските видове живеят също в общества. Това, което различава човешкото общество от животинското е нееднозначно констатирано от различни автори, изследователи и теоретици. Тръгвайки от опозицията човек-животно, през антропологичните изследвания до етологичните наблюдения, понятието за социалност бива концептуализирано спрямо различни отправни точки. Ако за едни автори човекът и човешкото общество са носители на рационалност, то за други отличителният белег между тях е само рационализираната рефлексивност при човека за разлика от нерационализираната инстинктивност при животните. Ако за един автор това е еволюционният път, извървян от примата до трудещия се човек и неговите оръдия на труд, то за други разликата се състои в интерпретативния свят на човека и човешкото общество чрез езика. Която и да е от тези хипотези бъде възприета като аксиома, при всички положения няма да очертае конкретиката на системата на човешкото общество, тъй като неговата същност почива на дълбоко скрити за социалните науки пластове, чиято цел е същите тези пластове да бъдат декодирани.
Ако искате да се запознаете с пълната версия на текста, ще можете да я откриете в хартиената версия на сборника „Времето, в което живеем“. За да получите повече информация, абонирайте се абонирате за информационния ни бюлетин или следете нашите социални профили!
Този текст е част от проект „Дискусия за времената, в което живеем“, който се осъществява с финансовата подкрепа на Фонд Култура към Община Варна.
