колаж: Будна Варна
Случващото през последните 24 часа пред морския и софийския сарай на Ахмед Доган е важен тест за влиянието на почетния председател над електората на ДПС. Ще се окажат изглежда верни приказките на корпулентния Пеевски, че Доган и олигарсите му живеят
в измисления приказен свят на сараите
и нямат реална представа за живота навън. Очакванията бяха, че пред двете луксозни резиденции ще се съберат хиляди гневни турци и мюсюлмани, готови с телата си като матросовци да бранят имотите и рахата на шефа си. Провалиха се.
Снощи пред сарая в Росенец видяхме два три файтона хора, главно представители на местната партийна номенклатура, а пред сараите в столицата кохорта от депутати на Доган, в компанията със събратя от Столипеново. Снощи матросовецът Селим Али твърдеше, че сега са се събрали спонтанно, а днес прогнозираше, че ще се изсипят хиляди от цялата страна в Росенец.
Някак неусетно
рухна и бастионът на Доган
От живите репортажи по телевизиите пред сараите се преброиха едвам шест активисти на ДПС от Кърджалийска област, предвождани от кмета на Кирково и бившия градоначалник на Кърджали Асан Азис, който няколко последователни мандата преяжда с власт и съсипа общината. Но редовите турци и мюсюлмани ги няма пред двата сарая, като отказаха да са жив щит на един самозабравил се политик.
Така беше развенчано внушението, че моралният авторитет на Доган пред общността е непокътнат и може само за часове да събере хиляди в своя защита. Сокола и олигарсите му живееха години наред с фалшивото усещане, че преклонението и верността са естествено състояние на етноса, че веднъж и завинаги свише са получили народната любов и никой не може да им я отнеме.
Тези дни дори чухме абсурдни и смешни внушения от вечните ласкатели на Доган – че той е над всичко и над всички. Че е над Централното оперативно бюро, над Централния съвет на партията, над законите и правилата в страната. Сам по себе си е над всички органи и е по-висш орган дори и от тях. Че дори е и повече от почетен председател, тоест повече от самия себе си. Не е комично – тъжно и жалко е това депесарско безумие! Но да видим колко пари ще струва то пред Темида.
Неслучилото се политическото измерение на спора за имотите между Доган и Папазов ще отече в канала и ще остане просто като един гражданско-правен спор, който свидетелства, че нищо не е останало от моралния авторитет на шефа.
Българската възрожденска песен
„ Къде си вярната ти любов народна…“
със сигурност звучи оглушително сега в ушите на Доган. Но проблемът в случая е, че липсва искрицата любородна, която не може да разгори пламък в сърцата на младите. Тоест няма я идеологията, няма я магията, която спояваше лидера и електората в годините на прехода.
Народът цинично, в стила на почетния каза: „Късно е либе за китка“. Доган – от председател на правозащитна партия на турската и мюсюлманска общност в България, от архитект на етническия мир се превърна във властелина на порциите и архитект на партийната олигархия, която на гърба на бедния турчин и мюсюлманин предаде идеалите на общността, за да трупа и краде милиони и имоти за себе си, каквито е нямал дори и турският султан. Когато си предал хората си заради вътрешно партийната олигархия, с която си се обградил, можеш да разчиташ само на олигарсите си. Но проблемът е, че те също са мразени от общността, така услугата им става мечешка. За това
днес Доган е сам
Олигарсите и лакеите не го изваждат от самотата му, а подчертават самотата му – още по-брутално, защото са нежелани и ненавиждани от хората.
Преди седмица Доган, все пак осъзнавайки какво ще се изсипе над главата му, опита да постигне примирие с Пеевски. На предпоследното заседание на въображаемия ЦОБ покани и него, но Пеевски отказа сделка и му каза – баста, ти си крадец! Доган вече изпитва горчивия вкус на войната, в която го вкараха дерибеите му. И все пак до днес той имаше шанс да обърне мача, да демонстрира, че е народен трибун и любимец, че общността е зад него. Но в случая
няма предизвикателство пред общността за бъдещето й,
за идентичността й. Не са засегнати интересите и правата на обикновения турчин, а само на един самозабравил се султан. Заради това днес няма кой да хвърли и пет пари, за да брани сараите и личните мераци и кефа на шефа, на фона на тоталната мизерия в смесените райони, където хората бяха превърнати в крепостни и машина за печелене на избори.
