Целият текст е публикуван на сайта на автора, препубликуваме части от него с пълното съгласие на притежателя на авторските му права.
Тъкър Карлсън прикова световното внимание, като обяви, че ще заснеме интервю с президента на Русия – Владимир Путин. Според Тъкър, никой не е казал истината на англоезичната публика и че негов дълг като журналист е да направи това.
Твърдението е интересно, предвид факта, че Русия е държава, в която опозицията и критичната журналистика биват преследвани, а самите “смелчаци” мистериозно убити. Повечето медии в Русия са с държавно участие или са под пряко ръководство на руската държава. Реално “другата гледна точка”, която Тъкър може да открие там е държавната. Ние вече сме запознати с нея.
Интервюто е строг формат, в който интервюиращият задава въпроси, а интервюираният отговаря на тях. И най-вече – разговорът следва да бъде структуриран. Интервюиращият следва да уточнява информацията, да търси истинност на твърденията и да води разговора. Въпросите следва дори да поставят под съмнение твърденията на интервюирания.
Нищо от това не се случва в този разговор. Тъкър се опитва да задава въпроси в началото, но Владимир Путин започва с разкази и истории, които сме чували десетки пъти, съдържащи лесно оспорими твърдения и цялостният разказ прераства в добре познатата ни история за оправдаване на руските действия. Всичко това се случва пред изумения и на моменти притеснен поглед на американския журналист, който в един момент се предава и започва да задава въпроси за несъществуващи сценарии, базирани на ирелевантния разказ, който Владимир Путин му разказва.
Още на първия въпрос Путин започва с исторически разказ, който Тъкър не успява да прекъсне с 2-3 слаби опита. Около 30 минути Путин разказва версията на Русия за историческото развитие от динстаията Рюрик до разпада на СССР. Или с други думи – руския прочит на историческите събития, който сме чували многократно.
Неговият акцент в разказа беше поставен върху земите в днешна източна Украйна, които според разказа му са исторически принадлежащи към Русия.
Друг е въпросът доколко оправдава започването на широкомащабен, кръвопролитен и продължителен конфликт.
По-силен акцент се поставя върху една сравнително нова част от руския наратив в последните години, а именно – Русия е имала желание да бъде пълноценен партньор на Запада, но е била отхвърляна, а договорките със САЩ и НАТО не са били спазвани. С други думи – Русия е била изолирана, от което не и остава друг избор, освен да се справя сама.
Разказът продължава с Украйна през 2008-ма година, когато по думите му “вратите на НАТО се отварят за Украйна”. Това не е вярно, защото тогава се провежда конференцията в Букурещ, на която се констатира, че Грузия и Украйна няма да бъдат канени за членове. После се стига до Янукович и събитията от 2014 – отново според руския наратив, а Тъкър не задава никакви релевантни въпроси.
Тъкър все пак в един момент зададе и резонен въпрос – какво представля денацификацията и как може Русия да я постигне. И все пак не чухме отговор, а отново познат разказ – нацистите в Украйна, Бандера, нуждата от законодателство, което да се бори с тази идеология в Украйна (каквото между другото има).
После Владимир Путин обясни, че Украйна е искала да сключи мир, но е била принудена да не го прави, под давлението на политици като Борис Джонсън. Всички тези действия били породени от неразумната хипотеза, че Русия може да бъде победена на бойното поле. Ходовете на САЩ са вредни за самите тях и тяхното население и не оказват негативно влияние върху Русия. Действията им сриват долара и че изпаращането на оръжия поддържа войната. Войната можело да приключи за две седмици, ако се спре въоръжаването на Украйна.
Когато Тъкър попита за евентуален конфликт на Русия с балтика и Полша, Путин каза, че това може да го мисли само човек, който не следва здравата логика и здравия разум. Тук щеше да е доста уместно да се припомнят думите “Само луди хора, лишени от морал, могат да допуснат, че Русия има намерение да нападне Украйна”, изречени от говорителя на руското външно министерство Мария Захарова, седмица преди началото на мащабната инвазия в Украйна.
И разбира се – Русия е отворена за преговори, но отсрещната страна не е. Важна част от разказа.
В края Тъкър и Путин си поговориха за технологичния напредък, AI, Мъск и други общи въпроси, чиито отговори не носят особена стойност.
За финал имаше и един въпрос, който все пак може би е интересен за публиката в САЩ – ще бъде ли освободен Еван Грешкович (репортер на Wall Street Journal, арестуван за шпионаж в Русия). Въпрос, който остана отново без отговор, защото чухме нещо от типа на “правили сме много жестове на добра воля, не виждаме същото от другата страна, но пък не изключваме тази възможност”.
За финал, Путин направи интересно твърдение – отношенията между руснаци и украинци ще бъдат възстановени, макар да е нужно време за това. Това разкрива неговите намерения за цялата страна. Очевидно не е задоволително завземането на част от източните региони.
Парадоксалното в случая е, че Тъкър не показваше да е готов за исторически разговор, макар да е историк по образование.
Путин успя да използва момента, но не направи нищо с това. Просто отново ни разказа историята, която вече сме чували десетки пъти.
Не чухме нови елементи от наратива. Нито промяна в акцентите и прочита на ситуацията. Всичко, което беше разказано, можем да го открием в изказванията на държавния глава в последните 2 години, които така или иначе се предават на широката публика.
Тъкър от своя страна ще понесе имиджов удар за своите меки и общи въпроси, които предоставяха комфорт на разказвача и отдалечиха формата от този на интервю. Всъщност, сега се даде чудесна възможност на демократите да атакуват републиканците и десните сили в страната, въртейки любимия си кръг – Тръмп-Тъкър-Путин.
Това интервю създаде огромно очаквания, но оставя всички разочаровани. С други думи – много шум за нищо.
