Варненче след първи ученически лагер: Бях в „Сървайвър“, борих се за живота си!

Варненче след първи ученически лагер: Бях в „Сървайвър“, борих се за живота си!

10-годишно варненче сподели за Varna24.bg емоционален разказ и впечатления от  своя първи ученически лагер, а разказът ще ви развесели, но и накара да се замислите за обслужването в базите, които посрещат деца през лятото. 

Групата от деца на възраст между 8 и 14 години тръгва миналия понеделник за Пампорово, а хотелът, разбира се, изглежда като чудна примамлива дестинация на снимките. Стаите са резервирани още в края на май и малчуганите с трепет очакват приключението с нагласата, че ще плуват в детски басейн, ще тичат на воля по огромната поляна, ще се радват на комфорт в стаите и на вкусна храна, приготвена спрямо техните потребности.  

Малчуганът, който не е делен от семейството си до момента, и може да попадне в графата на типичните градски деца, привързани към лаптопа и играта в парка, тръгва силно натъжен от раздялата, но с трепетни очаквания от петдневния престой сред природата. Публикуваме само част от впечатленията, споделени с родителите със сълзи на щастие от завръщането. Разказът е по детски спонтанен и няма претенции да описва обективно картинката, но това ще остане като спомен в мислите на варненчето, което категорично заявява, че повече никога не иска да ходи на лагер. 

„Щастлив съм, много съм щастлив, че се завърнах…Жив при това! Пет дни съм се борил за живота си. Това беше „Сървайвър“, не почивка. Повърнах още при тръгването, добре, че класната ни спасяваше всички от повръщането и раздаваше торбички. Не искам да се кача повече на автобус. Чувстваш се като в клетка на колела, от която не можеш да мръднеш, докато не спре. Бях толкова тъжен, че нямах сили да си премъкна багажа като слязохме. Не посмях да хапна, защото се страхувах, че пак ще повърна. Заспах най-рано от всички. Не смеех да кажа на мама колко зле се чувствам, за да не я тревожа. Спахме с приятеля ми на един разтегаем диван, но бях толкова уморен, че това нямаше никакво значение. 

Първият ден сутринта бях вече добре и радостен, че ще отидем на басейн. Знаеш, тренирал съм плуване две години. Обаче басейна беше толкова дълбок и малък, че нито успяхме да поиграем, нито да плуваме, настана блъсканица, добре че имаше поне спасител, за да не се удави някой. Всички бяхме разочаровани, имаше деца, които не умеят да плуват и изобщо не посмяха да влязат в басейна. Хапнах малко сиренце, миришеше странно. После играхме на поляната и се подготвихме за поход до някакъв водопад. Там, ако знаех какво ни очаква…Разбита стръмна пътека, много гадини, отвсякъде ни връхлитаха и вървяхме, вървяхме с часове… Паднах по пътеката, виж ми пораженията /показва охлузените си крачета/. Мен ме е страх от високо, но трябваше да стигнем до другия водопад, за да видим забележителностите. Вече искам само на картинка да гледам такива неща. Госпожата каза на мама, че вървя до нея „кахърен“. Вярно е, бях последен на опашката с едно момиченце от моя клас, едва се домъкнахме обратно до автобуса.

Реших, че съм се спасил със завръщането, но се оказа, че още има мъки за тоя ден. Решиха, че ще ни водят на дискотека. Нали вече сме големи. Обаче бях слънчасал, изнервен, гладен, защото кебапчетата им бяха от фризера, царевицата също студена, добре, че мама ми сложи солети в раницата и имаше хляб. Издържахме в шок два часа в тая луда дискотека и класната се смили, прибра ни по стаите тия дето не понасяме децибелите и ужасните светлини, които те заслепяват. 

Да не пропусна да спомена, че и телевизията ни беше проблемна. Помолихме леличката на рецепцията да ни помогне, защото дистанционното не работи. Тя ни обърна гръб, игнорира ни. Каза, че има друга работа. Не разбрах каква точно, нямаше хора да чакат за настаняване. 

Добре, като няма телевизия ще играем на поляната. Сложили бяха и малък батут. Ама като се качихме много деца и като започна едно блъскане, ритане, удряне. Ето, виж ми пораженията…/показва охлузените лакти/. 

Вечерта решихме,че ще си направим детска дискотека с една колонка на открито. Дойде някакъв дебел чичко от хотела и се развика. Имало и други гости, пречели сме. Започна да ни обижда, щял да извика полицията да ни накаже, а полицията щяла да се скара и на родителите ни. Госпожата ни отново се спусна да ни защитава и пази от този лош човек, ние на никого не пречихме. 

Най-щастливият ми ден беше последният. Познай защо? Защото си събирахме багажа. Какво очакваш – тризвезден хотел. Това е положението…Но се чувствам все едно съм се борил за живота си пет дни. Лагер ли? Не, благодаря!“, завършва с усмивка разказът си малчуганът.

снимката е илюстративна

източник: Varna24.bg

СПОДЕЛИ НОВИНАТА!

Leave a Reply

4 + nine =